Корупцията и злоупотребата с власт са основен проблем за България през изминалите вече 25 години от падането на Берлинската стена – и могат да бъдат определени като основна причина за драматичния провал на българския преход към демокрация. Пагубното въздействие на корупционните практики у нас бе многократно идентифицирано в мониторинговите доклади на ЕК и потвърдено с безпрецедентни мерки – като например спирането на европейските предприсъединителни програми по програмата ФАР на 25 ноември 2008 г. България бе визирана от световните агенции като най-корумпираната държава в цивилизована Европа – и като страна, чиято корупция се развива „като рак в тялото на ЕС.

Широкото разгръщане на корупционните практики във всички сфери на обществения живот, липсата на реални усилия от страна на държавата да обуздае този процес, практически неработещата съдебна система и драматичната липса на справедливост са сред най-сериозните фактори, които спъват развитието на гражданското общество и предизвикват мащабна емиграционна вълна, която изправя страната пред драматична демографска криза. Наличието на постоянно присъстващи корупционни скандали, засягащи премиери, министри и народни представители – както и фрапиращият отказ да бъде потърсена отговорност за извършените от тях престъпления, девалвират не само демократичните ценности, но и доверието в политическото като цяло – и вместо отговорност и свобода произвеждат единствено цинизъм и стратегии за лично оцеляване. Благодарение на корупцията, превърната в негласна държавна политика, четвърт век след началото на прехода държавните институции бяха превърнати в марионетки на паралелната тайна власт, упражнявана от свързани с властта олигархически структури, изградени от остатъчните структури на бившата Държавна сигурност – и натрупали мощ и влияние по престъпен и нечестен начин. Корупционните реалности от 2013 и 2014 г., придобили известност като модела „Кой?, представляват доказателство за това, че корупционните практики са овладели държавните институции в степен, която застрашава националната сигурност и представлява пряка заплаха за държавността.

В резултат на всичко това както сред външните наблюдатели, така и сред самите български граждани се затвърди мнението, че докато другите държави си имат мафия, в България мафията си има държава. Корупционните практики създадоха прецеденти на обвързаност между държавата и организираната престъпност, които са абсолютно немислими в цивилизования свят – като нерегламентирани срещи на гангстери със самия министър на вътрешните работи – или назначаване на лица, свързани с организираната престъпност, на ключови длъжности в най-могъщата тайна служба в държавата. Българските бизнесмени бяха принудени да разберат, че техните начинания могат да имат успех единствено при добре заплатена политическа или административна подкрепа. Външните инвеститори бяха отблъснати, а непрекъснатото преточване на държавни активи в частни джобове затвърди позицията на България като най- бедната страна в ЕС.